Анализ на Димо Гяуров във вестник Труд

Вече почти седмица след атентата в Бургас въпросите са повече от отговорите и вероятно така ще е още дълго. Като оставим настрана изясняването на най-съществените елементи на нещастието от оперативно-техническа гледна точка - онези, които ще дадат отговорите относно самоличността и принадлежността на терористите към определена националност и групировка, остават множество други въпроси, на които следва да се отговори незабавно. Защото имат политически характер и са важни за националната ни сигурност.

“Наказание” или “разграден двор”

Какво и защо се случи? Беше ли България “наказана” за небалансирана или неразумна външна политика или просто беше избрана като “разграден двор” за реализация на рутинна терористична операция срещу Израел?
Не съм склонен да приема версията на онези, които винят външната ни политика от последните две десетилетия за атентата. Вярно е, че може би отделни действия на висшите ни администратори или на МВнР през годините са нарушавали разумната дозираност в подхода към арабско-израелската проблематика. Вярно е, че понякога поведението ни изглежда твърде прибързано и дори неразумно, когато се опитваме да изтичаме пред вятъра и да се позиционираме в “правилната” политическа конфигурация... Независимо от тези девиации обаче, България е част от определени международни формати и заедно с редица други цивилизовани държави формира различни политически семейства. Естествено е при това положение да споделяме и доброто, и злото в тези семейства. И особено общите усилия на цивилизованите за налагане на световен мир и ликвидиране на тероризма.

Аргумент в подкрепа на тезата, че взривът не беше насочен срещу българската външна политика е и фактът, че мишена бяха израелски туристи, а пострадалите български граждани станаха “случайни” жертви. Обикновено, когато терористите “наказват”, го правят чрез поразяване на собствените граждани и нанасяне на тежки собствени материални щети. За да е напълно ясно посланието и да няма съмнение. Така че по-скоро от само себе си се налага изводът, че българската територия е била предпочетена от терористите като по-незащитена и по-уязвима поради пропуски в системата за сигурност.

Пробив в сигурността и последици

Дълбоко неискрено и повърхностно звучи твърдението, че нямало пробив в сигурността. Пробив е налице и пробивът е изключително сериозен, с много тежки за бъдещето последици. Тежки, защото, от една страна, рухна митът за България като спокойна туристическа дестинация, а от друга - и на децата стана ясно, че у нас не е трудно да се атакуват важни стратегически цели и че поради блажено безхаберие и престъпна небрежност мерките за сигурност са ужасяващо подценени. Това отваря друга голяма тема - за евентуални подражатели и всякакви психопати, които преценят, че някой или нещо не им харесва и решат да си отмъщават или да “наказват”... Но по-добре да се въздържаме от коментари в това направление.

Не е сериозно и твърдението, че било невъзможно да се предотврати атентат от типа терорист камикадзе. Ако бяха взети стандартните за подобен тип застрашени туристи, каквито са израелските, рутинни предохранителни мерки, нямаше да е възможно странично лице изобщо да се доближи до тях. Превенцията в този случай обикновено е свързана с изграждането на система от защитни мерки, осигуряващи невъзможност за близък контакт между потенциалната мишена и потенциалния извършител. И е изключително изненадващо обществото да научи, че през последните години нищо подобно не е правено.

Превенция и чия е отговорността?

По-рано се считаше за съвсем естествено и самите застрашени туристи, и багажът им да бъдат обработвани в обособени зони, да преминават по специално осигурени коридори до автобусите, на които също се обръщаше по-специално внимание. И всичко това не се случваше непременно видимо, нито така, че останалите пътници да забележат. Подобна превенция се осъществяваше и в хотелите, както и при кратки пътувания из страната.

Някой ще опонира, че всички тези превантивни мерки, за които стана дума по-горе, може би не са задължение на българските служби за сигурност, а на израелските, или пък дори на туроператорските и транспортните фирми. И да, и не. Ничий ангажимент не отменя задължението на другия. Защото възниква въпросът направи ли необходимото българската държава в лицето на нейните служби за сигурност да информира хотелиерския, туристическия и транспортния бизнес за наличните данни относно възможни атентати и предотвратени посегателства в чужбина през последните месеци?
Някой сети ли се, че дори да се очаква фирмите да свършат работата по превенцията (включително дори и чрез наемане на частни гардове), това трябва да им се укаже, трябва да се проведе обучение, а после да се осъществява сериозен постоянен контрол? Явно не. Което е проява на елементарна липса на професионализъм. И

тази липса трудно се компенсира

пост фактум. Не се компенсира дори и с проявите на хиперактивност и прекомерни и пораждащи допълнително напрежение полицейски мерки. Не се компенсира и с прекомерното, излишно и опасно говорене по темата от висши представители на държавата или от набедени “експерти” по медиите.
Вредно е прибързването с констатациите относно вероятността от ангажимент на конкретна държава или терористична организация към атентата.
Или нагнетяването на страх чрез внушения за активизиране на български спящи терористични клетки и създаване на очакване за вероятна втора бомба на друго българско летище.

Вместо това сега е необходимо хладно спокойствие, трезв задълбочен анализ на случилото се, открояване и признаване на слабостите, наказване на виновните и разработване на пространна система от превантивни мерки за бъдещето.

ДИМО ГЯУРОВ, о.р. генерал-майор, бивш шеф на Националната разузнавателна служба, депутат в 41-вото НС от “Синята коалиция”, зам.-председател на комисията по външна политика и отбрана.