По следите на изгубената дипломация

Европейската политика на България в момента се свежда до мотото „каквото и да се случва, ние сме с Германия”- поради това, че от една страна президентът владее немски, а от друга, премиерът обсъжда футболните мачове с Меркел в кухнята на Европейския съвет.

Нямам нищо против Германия, още по-малко против нейната политика. Идеята обаче България да търси ментор в Европейския съюз, който винаги да ни казва какво да правим, и да взема трудните решения вместо нас, издава дълбок комплекс за малоценност. Комплекс, наследен от миналото ни на комунистическа държава, която сякаш винаги е склонна да бъде нечия „16-та република”.

Преди седмици един колега евродепутат изрази задоволство, че две години председател на ЕП е бил представител на 10-те нови страни членки. Логично се запитах къде отпаднаха другите две- България и Румъния. За тях дори не стана и дума. Просто никой не се сети.

В този неволен пропуск се съдържа цялата истина за образа на България пред Европа и света. В такива моменти търсим кой гради авторитета ни, кое е лицето, което представя политиката на страната извън нейните граници? На пръв поглед това е колективен образ-отражение на работата на много институции - парламент, правителство, президент, евродепутати. Същевременно е ясно дори за неизкушените от политика, че в битката за отстояване на националните интереси основният „централен нападател” е външният министър. Той е "главният преговарящ" на правителството, той е човекът, който аргументирано защитава провежданата вътрешна политика. Нещо повече - за разлика от другите министри, за разлика дори и от министър-председателя, той не само протоколно, но и ефективно е в кухнята на международната политика. На същата онази международна политика, в която България все търси и не намира мястото си.

Не го намери и по време на посещението на държавния секретар на САЩ Хилъри Клинтън /дошла по поканата именно на външния ни министър/. От репортажите на медиите видяхме външният министър като посрещач на летището, като човека с букета, видяхме го като един от делегацията наред с още четирима министри в двустранната среща. Видяхме, но не чухме ясно негова позиция за необходимостта от енергийна независимост от Русия. Извън обяснението „имаме да изпълним още много критерии”, не чухме аргументирана позиция по отпадането на американските визи. Тя беше заменена от позицията на премиера, който каза, че темата с визите няма да се поставя по време на визитата. Не чухме и мнението му в големия дебат за международната сигурност и драматичните събития в Сирия.

"Дипломатическите кореспонденти, които придружаваха Хилари Клинтън, не съобщиха нито дума от разговорите с българските управници", написа един ежедневник и волно или неволно постави най-важният въпрос. Какви са резултатите от посещението на американския държавен секретар? Защото никому и през ум не минава, че госпожа Клинтън ще прекоси половин Европа в сибирските снегове, за да кацне в София след световния форум по сигурността в Мюнхен, да размени любезности с управляващите, да се снима с премиера и президента, да поговори с българските роми, да даде пресконференция и да отлети. Световната дипломация отдавна остави в миналото куртоазната размяна на кучета и сувенири. Модерната дипломация залага на говоренето по същество и на постигането на конкретни резултати.

В нашия случай можехме да заявим твърда позиция как ще проведем политиката за енергийна независимост на България. Защото „независимост имат само страни, които са независими енергийно” според американския президент Барак Обама. Вместо това темата за шистовия газ, която привлече разбираемо вниманието и тревогата на българската общественост през последните седмици, бе интерпретирана като загриженост на премиера за природата. Макар неговата компетенция със сигурност да не надминава тази на БАН. Нито на Морнингстар, с когото ръководено от него правителство преди две години обсъди и подготви договора с Шеврон. Диверсификацията на енергийните източници е от очевиден взаимен интерес и е важен елемент от националната сигурност както на България, така и на натовските ни партньори.

А нима не е тъкмо външният министър този, който трябва категорично и аргументирано да инициира дебата за необходимостта от енергийна независимост на България като гаранция за нейната политическа независимост. И крещящото мълчание на външния министър по въпроса буди най-малкото недоумение.

Нима не е тъкмо външният министър този, който трябва да напомни на премиера и на своите колеги в Министерски съвет, че дебатът за международната сигурност и участието на България в него е споделен общ интерес, а не израз на натиск и външна намеса.

Нима не е тъкмо външният министър този, който да напомни на правителството, че дебатът за американските визи или за европейския Шенген е всъщност дебат за политическо доверие, а не САМО за покрити технически критерии.

Вместо да хвърли усилия за капитализиране на политическо доверие, дипломацията ни обу ботуши и тръгна из Европа да рекламира „политиката” на МВР.

Грешките на дипломацията съвсем естествено рефлектират и върху хората. Когато Холандия получава ултиматум от България заради Шенген или когато без обяснения се отменя визита на холандския премиер в София, не бива да ни изненадва, че не след дълго се появява и холандски сайт с брутално анти-българско съдържание - проява на нетърпимост, нетолерантност и агресия между хора, които не се познават помежду си.

Къде е България в дебата за ролята на Европейската служба за външно действие? Дванайсет държави, сред които Германия, Франция, Белгия, Холандия и Полша, призоваха за по-голяма ефективност на службата по важни за влиянието на Европейския съюз региони, които в момента отсъстват от нейния интерес. В същото време България просто изрази подкрепата си за Службата.

Не става ясна и позицията ни по Балканите, регионът, за който се очаква да имаме най-сериозна експертиза, и с политиката за който бихме били най-ценни за ЕС. По тази тема се появиха две почти  противоположни тези - едната, че България настоява за приемане на всички балкански държави в ЕС (изразена през септември 2011 г. пред Общото събрание на ООН) и другата- че Балканите не са приоритет за ЕС и затова те трябва за започнат да произвеждат добри новини (изразена през ноември 2011 г. на конференцията “Югоизточна Европа в многополярната епоха” в Прищина, Косово).

Единственият ясно дефиниран интерес на България в момента е насочен към Близкия Изток. Ако това е промяна на стратегическите приоритети, нека бъде заявено публично. Ако пък зад това прозират икономически интереси, да бъде ясно обяснено.

Текстът на Надежда Нейнски е публикуван във вестник "Преса" на 17 февруари 2012 г.