Георги Митев: Комунистическата партия все още се крие и отказва да признае зверствата на режима, ставали в лагери като „Слънчев бряг“

Водещ: Господин Митев, традиционно всяка година в Ловеч почитате паметта на жертвите на комунистическия режим с поход до лагера в града, наричан „Слънчев бряг“, предполагам тази година няма да бъде изключение.

Георги Митев: Да. Традиционно и тази година, организирано от СДС ще проведем ежегодното си шествие до концлагера „Слънчев бряг“. Ще бъде на 23 март, когато се навършват точно 30 г. от първото шествие, точно на 23 март 1990 г. е първото шествие до лагера „Слънчев бряг“, така че тази година ще честваме годишнина от това събитие.

Водещ: Идеята за стартирането на това шествие на СДС ли беше преди 30 г.?

Георги Митев: Да. Абсолютно. Това е решение тогава на новосъздадения Съюз на демократичните сили, като основни двигатели на идеята бяха тогавашният Клуб за демокрация в гр. Ловеч, Социалдемократическата партия, хората от БЗНС „Никола Петков“, Радикалдемократическа партия, Демократическа партия. Тогава беше взето това решение и имайки предвид, че не беше никак леко по онова време да се върши нещо такова. Въпреки това първото шествие беше посетено от много хора и за първи път може би някои от тях преодоляха страха си да присъстват на такова събитие. Аз смятам че всички организатори по това време на шествието заслужават едно огромно уважение. Основната цел беше да се засвидетелства почит към дадените жертви на това злокобно място в българската история. И СДС е този, който извърши организацията за това шествие.

Водещ: Лагерът, знаем, е създаден в края на 50-те години на миналия век, разбира се със знанието на тогавашното Политбюро. Първоначално се прехвърлят близо 170 лагеристи. За времето, в което обаче лагерът съществува, колко души намират смъртта си там?

Георги Митев: Точно число трудно ще бъде казано, трудно ще бъде доказано. По официални данни, да кажем на вашия колега журналистът Христо Христов, който се занимава с проблемите на лагера „Слънчев бряг“ и който издаде книгата „Секретното дело за лагерите“, по негови данни 155 души намират смъртта си в лагера. Според други данни числото е между 144 – 146, но това са пак казвам, по официални документи, които са намерени, когато лагерът е закрит. Говори се обаче за много по-голяма бройка жертви. Един от оцелелите лагерници, който всяка година идва от село Торос, бай Колю Вутев -той казва че не по-малко от 650 човека са загинали в лагера. По неговите думи почти всеки ден са убивани между 10-15-20 човека, не по-малко, а една „ГАЗ“-ка е идвала да изкарва труповете. Карани са в лагера в Белене и „ГАЗ“-ката не се е разкарвала за по-малко от 20 трупа. Това говори, че вероятно числото е много по-голямо. Вероятно над 600-700 са жертвите. Но пак казвам, по официални данни се водят между 144 до 155. Това са данни, установени след разкриване архивите на лагера.

Водещ: Вероятно хората предпочитат да мълчат за тази тема, но няма как да не пазят спомените от тази ужасяваща част от историята ни. Какво споделят те, как е протичала дейността в този лагер през годините му на съществуване?

Георги Митев: Хубаво е човек да намери веднъж време в годината и веднъж да посети шествието и да присъства на панихидата на този лагер, за да чуе останали живи лагерници, да види техните изживявания, които всяка година  преживяват отново ада, в който са попадали. Условията, които са били в този така наречен лагер, са били нечовешки. Лагерниците първоначално са настанявани в няколко изоставени бараки. Това са били бараки, които са изоставени от бригадирите, които са строили жп линията Троян-Ловеч. Там се настаняват хората. Изобщо не можем да говорим за някакви хигиенни условия. Лагерниците, единственото място, в което е могло да се къпят евентуално е в р. Осъм, без значение зиме, лете и т.н. За хранене няма какво да говорим – някакви помии. Луксът е бил някаква разредена боб чорба. Но жестоко е било отношението към лагерниците, голяма част от които са вкарани без присъда. Спекулира се, че там са вкарвани криминални престъпници.  Да, сигурно е имало и такива, но те са били много малка част. Основната част това са политически затворници, част от тях идвали от Белене. Това са бивши земеделци от „Никола Петков“, политически противници на БКП. Хора, които без всякаква вина са вкарвани в лагерите за дребни нарушения, дребни произшествия, които биват наричани от властта хулигани, защото носили тесни панталони или дълги коси по онова време. Честно да ви кажа, аз бях много малък, но си спомням, виждал съм ги тези хора и понеже те строиха тук в Ловеч, когато ги прекарваха през града, на нас ни казваха „тихо, тихо че минават хулиганите“. Това беше гротескна и тъжна картина. Това което си спомням, съвсем бегло, хора без всякакви провинения, без съд, без присъда, вкарвани в лагера, бити, убивани, изобщо една изключителна черна и срамна страница от българската история. И най-тъжното е, че тази страница продължава да се неглижира, продължава срещу нея да се говори, продължава да бъде укривана и продължава да се пречи тя да бъде прочетена. Продължава да се пречи и до днес, макар че последният парламент прие все пак едно решение за вкарване в учебната програма по история за изучаване на комунистическия режим, на зверствата на комунистическия режим, досега не съм чул в учебните програми експерти да са вкарали такъв материал, който да изучава зверствата на комунистическия режим. И по този начин младите хора в страната не могат да оформят своя мироглед, те не знаят какво се е случвало. Четат се едни фантасмагории за някаква партизанска война, партизански движения и т.н. Няма дума за избитите по тези лагери, няма дума за Горянското движение. Не знам докога ще продължава това нещо. Пак казвам, и в момента пипалата на Държавна сигурност, която де факто е един от организаторите на този лагер, навсякъде и по всякакъв начин  пречат на младите хора и хората в страната да знаят какво е станало в тези лагери.

Водещ: Защо обаче тази тема се избягва, неглижира дори, умишлено или не? Какво се чака, за да бъде тя представена на поколенията в крайна сметка? Може би вече да няма живи свидетели, които да разкажат за зверствата?

Георги Митев: Да ви кажа, те не останаха много свидетелите, които са живи. Един единствен човек има, който е оцелял и то така по случайно стечение на обстоятелствата от с. Торос Колю Вутев. Очевидно че комунистическата партия се страхува от разкриване на истината за своята същност, за злодеянията, които са вършени в страната ни. Очевидно не желаят поне да поднесат извинения, за това което се  е случвало. Защото, да ви кажа, най-жалкото в цялата работа е, че в този лагер, на тази Голгота на част от българското население, там е извършен геноцид от българи спрямо българи. Това е нещо, което не може и не трябва никога да се повтаря в нашата история. Никои от хората, които идват на шествията, не са пожелали мъст. Но хората искат някаква справедливост. Искат някой поне да се извини, поне да поеме някаква морална отговорност за тези неща. Знаете, че делото за лагера „Слънчев бряг“ завърши без осъдителни присъди с прекратяването през 2006 г. Мисля че беше прекратено поради изтичане на давност. Така или иначе хората, които бяха виновни, не получиха своята осъдителна присъда. Единствено може да бъдат съдени от времето, от Господ. И пак казвам, за да има някакво наистина помирение в тази страна, всеки трябва да понесе отговорността си за това, което е вършил. БКП и до ден днешен се крие и не иска да признае за тези престъпления, които са извършени. И най-лошото е, че в учебниците по история младите хора не изучават нищо от това, което се е случвало тогава. Тази страница отново е скрита, отново не искат да бъде прочетена, докато няма материали, докато няма програми в учебниците по история, които реално да показват какви са били събитията по това време, никога няма да има помирение в нашия народ. Аз съм си мислил, че си заслужава да помислим за някакъв ден, да има преклонение, да се отива на всички паметници на загиналите по всякакъв начин от различни политически режими. Но как да отидеш, когато и до ден-днешен голяма част от президентите и министър-председателите на страната, председателите на Народното събрание, не са посещавали това място. Това е една мрачна страница, която трябва да се знае. Тук в лагера са идвали президентът Петър Стоянов, Филип Димитров. По-късно председателите на Народното събрание Стефан Савов и Александър Йорданов бяха тук. Напоследък беше господин Главчев от ГЕРБ. Какво да ви кажа? Тук на този лагер, Бог да го прости, не дойде Желю Желев. Не говорим за Георги Първанов и т.н. Това са хора, които явно не се смятат за виновни. За тях това очевидно никога не се е случавало. Но пак казвам – докато ние не отворим страницата, не я прочетем и не получат осъдителната си присъда от разстояние на времето извършителите на тези деяния, няма как страната ни да върви към по-добро.

Водещ: Говорейки си за виновниците, един от тях безспорно е тогавашният зам.-министърът на вътрешните работи – генерал Мирчо Спасов. Какво помини историята за него, какво помнят жителите на града?

Георги Митев: Не помнят много и малко хора знаят, може би че точно Мирчо Спасов е сред най-големите виновници за случващото се в лагери. В изследванията, които да са проведени и отново пак казвам, в книгата на вашия колега Христо Христов може да се прочетат патриотични документи. Спасов казва, че на него му е възложено  създаването на тези лагери, но той понеже е бил най-младият заместник -министър на отбраната по това време се е престарал малко, защото работил на принципа на съветските другари. Писмени заповеди не му били издавани, но той е отговорил като имал примера на съветските другари и на Дуржински, който казвал, че „врагът не се превъзпитава, а врагът трябва да се отбива от място на място“.

Ето това е според достатъчно, за да се разбере що за разсъждения е има този човек и, за да се разбере какво се е случвало с хората, които попадали в лагера. Изключително жестоко побои и извращения с лагеристите. Тук в лагера знаете, че  намират смъртта си известни личности като Александър Николов- Сашо Сладура – музиканта. Защо? Защото е разказал един вид за Вълко Червенков и т.н. Пак ви казвам жестоки извращения. Ето тук е убит Иван Карадочев – бащата на певицата Богдана Карадочева. Убивани са с тояги, имало е криминални престъпници – небезизвестния Шахо „Циганина“, Благо „Магарето“ и т.н., които са изпълнявали мръсните поръчки на Гоголов, на Газов, на Горанов – това шефовете на лагера от Държавна сигурност. Особено големи садисти са били и Шахо „Циганина“ и Благо „Магарето“, разбира се лично е участвал в побоите на Газов, който така и си почина в Гара Левски, без да получи някаква присъда.  Юлияна Ръждева, която е била надзирателка, защото в лагера в имало и жени до известно време, тя доколкото знам се самоуби,  мисля че се обеси в банята на собствения си дом. Пак ви казвам ужасни извръщания, гаври. Тк е убита една софиянка Надя Дункин, по изключително жесток, не ми е удобно да говоря по какъв начин, с изключителен садизъм. Пак казвам това са хора, които нямат никакви провинения, нямат никакви нарушения. Убити са само, защото така е решил някой си от Държавна сигурност и т.н.

Водещ: Знаем, че първоначално в тези лагери хората по документи са били изпращани само за 6 месеца, срокът разбира се е можел да бъде удължен, но според архивите на повечето документи е пишело съкращението ЗН – „завръщането нежелано“. Имало ли е шанс изобщо някой да получи по-различен печат от този?

Георги Митев: Не мога да отговоря точно на този въпрос дали е пишело „завръщането нежелано“, мога да ви кажа само най-обикновен случай. Младеж от плевенско, с един от шефовете на БКП от Плевен, на някаква сватба или на някакво тържество се сбиват, става скандал и го арестуват. Пробират в лагера в Ловеч, а докато се разбере какво е станало, докато баща му отиде да види какво се случва, докато отиде в лагера, момчето вече е убито. Било е много ясно, че когато влизат в лагера, специално по нареждания на Гогов, Газов и Горанов, лагерниците се нареждали в шпалир, всеки един от тях с по една тояга и новопристигналите лагеристи минават през шпалира, всички биват бити с тези тояги от затворниците. Понеже в лагера злоупотребявали с алкохол и т.н. специално за Газов се е знаело, че ако набележи някой лагерник на деня, минава, изкарва го пред строя, начертава на земята един кръг и му казва да влезе в кръга. Дава му една огледалце да се види и му казва – „виж се за последен път“. Взема си таргата, с която се носят камъните и го пребиват от бой, след това съответно отнасят до тоалетните и оттам нататък с ГАЗ-ката на лагера в Белене. За там казват, че са ставали храна на прасетата. Какво да ви кажа, то не е за разказване това нещо. Това просто не може да си представи човек, че нормален българин ще го причини на друг българин. Изобщо това са просто ужасяващи неща в историята. Имало е взривяване на скали, понеже тази кариера е за камъни и се взривяват се скали. Нарочно обаче на хората – 5-6 човека, им се дават да палят фитилите. Фитилите нарочно им ги дават по-къси, нарочно им се дава по една цигара, палят фитилите, разбира се като гръмнат взривовете всички от тях стават на парчета. Хората са ги събирали на парчета. Умишлени, умишлени злодеяния, просто нечовешки злодеяния извършвани от Държавна сигурност и от служителите.

Водещ: Казвате най-страшното от този момент на историята ни е, че всъщност българи причиняват това на други българи. В тази връзка може ли да говорим за някаква връзка с европейските концлагери по онова време, дори по времето на Втората световна война, знаем какво се е случвало там? Може ли изобщо някакъв паралел да бъде направен?

Георги Митев: Аз паралелът го виждам единствено в злодеянията, които са извършвани. Това е геноцид, спрямо човешко същество и не виждам с какво червените фашисти са по-различни от фашистите в концлагерите в Германия, в Полша и т.н. Каква е разликата?

Водещ: Справедливост няма, за съжаление вероятно няма и да има, какво обаче носят тези ежегодни шествия на хората, които помнят тези събития?

Георги Митев: За мен е много важно, че всяка година хора от цялата страна идват и отдават почит на загиналите в лагера, защото, това са безсмислени жертви, безсмислено погребани човешки съдби, това е ужасяващ момент в цялата история. И се радвам, че всяка година в лагера идват хора от София, от Търново, от Плевен, Свищов, от Смолян, от Варна. Голяма част може от тях да са близки на загиналите. Идват, разбира се и членове на СДС. Важно е това нещо, защото това зверство, тези събития в нашата история не могат, не бива да бъде забравени,  те трябва да бъдат изучавани и трябва да си извадим извод, че не трябва да бъдат повтаряни. Затова ние настояваме тази страница да бъде прочетена, децата ни в училище да изучават това, което се е случвало. И ненапразно аз съм удовлетворен, че последните няколко години в Ловеч, Община Ловеч, в лицето сега на управляващите, имахме различни събития, които хвърлят светлина върху случвалото се в лагерите. Преди две години имахме Национална кръгла маса, в която участваха бивши лагерници, професори по история, на които тези въпроси се обсъждаха, беше прожектиран филм за лагерите. Миналата година имаше изложба на млади творци на тема – случвалото се в лагерите.  Трябва да ви кажа, че имаше страхотни творби, страхотни скулптори от млади художници, които се справиха прекрасно с тема, която им беше зададена. Тази година се надявам, най-накрая, защото ние от много време се мъчим да успеем на мястото на лагера да създадем един мемориален комплекс, който да бъде посещавам и от млади хора и от туристи. Така някаква фаза на исторически туризъм може да започне, за да се запознават не само ловченлии, а и хора от чужбина, които идват тук, да знаят какво се е случвало в лагера. Просто процедурата там е много тромава, много тежка, тъй като мястото на лагера се води кариера, води се земеделска земя.  Сега водим процедура за преотреждане на земята, която  да стане публична, общинска собственост. Вече сме към края на тази процедура.  След това вече има готовност да бъде изкаран документ за този Мемориален комплекс, който да бъде гласувам от Общински съвет -Ловеч. След това вече да се направи преотреждане на земята в публична общинска собственост. И наистина там да създадем мемориал за жертвите на комунистическия режим, специално в лагера в Ловеч. Това е нашето огромно желание и  смятам, че тази година ще може да бъде направено, има заделени пари в общинския бюджет. Очакваме март месец окончателно процедурата за преотреждане на земята да бъде завършена и живот и здраве да се направи вече един конкурс, в който да участват историци, проектанти, архитекти, дизайнери, всички, които могат да  дадат своите идеи и да направим един мемориал в памет на тези жертви на  комунизма.

Аудио на: http://focus-radio.net/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%B2-%D1%81%D0%B4%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%B0/

Виктория МЕСРОБОВИЧ-КУВЕНДЖИЕВА