Дефицитите на образованието - по-много и във всичко

Може да се каже, че почти две десетилетия  опознавам българското образование. Ха да го опозная и дойде реформа. По правило по лоша от предната. Няма да преувелича, ако кажа, че всяка реформаторска иновация сваляше просветата с едно ниво надолу по стълбата на качеството. Най-мащабната част от реформата започна преди четири години и предстои да завърши след още няколко. Започна с промени във финансирането на системата с цел бюджетни икономии. Ще завърши със структурни промени, за да удовлетворим европейски стандарти. Ето така протичат всички реформи в образованието – с идеята да се пестят пари или да се харесаме някому. Далеч от ентусиазма  да подобрим качеството или да подготвим децата за динамиката на живота.  Натрупах доста скептицизъм в очакване на смислена реформа. Опасявам се , че и новата концепция няма да отлепи образованието от дъното, което. Упадъкът съвсем не се дължи единствено на структурни или финансови проблеми. Вирусът е вътре в самата система, която бавно, но може би необратимо загуби чувството за мисия. При това за пръв път в историята на родната просвета. Килийното училище създава грамотни хора, които да поведат нацията към свободата. Следосвобожденското училище се стреми да образова нацията, която да догонва останалите европейски народи. Социалистическото училище живее с фикцията за човека – енциклопедист, за всестранно развитата личност, но въпреки всичко има мисия. Училището на прехода няма цел, няма посока, няма дестинация. То черпи енергия от инерцията, натрупана в по-ранните десетилетия. Надявах се реформата да започне точно от там – от намиране на модерна мисия, която да генерира енергия и хоризонт за развитие. Все още очаквам реформи, които да лекуват загнилата същност на българското училищно образование. Може би ще шокирам, но считам, че със своята сегашна философия родното училище отнема от децата поне толкова, колкото им дава. Тъжно е, но днес ние предлагаме образование на дефицитите.

Например дефицит на търпимост към индивидуалните качества. Училището налага шаблони на социално поведение, стреми се да унифицира различията н да подтиска алтернативните модели на социализация.

Очевиден е дефицитът на духовна сила. Училището не вдъхва кураж, не култивира житейска смелост, не поощрява новаторския дух. Сочи отъпканите пътеки и се отнася с недоверие към оригиналните подходи в решаването на екзистенциални проблеми.Така лишава обучавания от увереност, самочувствие и дързост в последващия житейски път.

По традиция страда от тежък дефицит в създаването на умения. Българското училище учи на знания, често лишени от практическа приложимост. Не създава уменията да правиш съзнателен избор, да взимаш решения и да отговаряш за тях.

Училището налага рестрикции, вместо да предлага алтернативи. Признават се единствено записаните тези, но не се цени автономното мислене и лична позиции. Не търси, рядко намира и не развива таланти. Децата трябва да се обработват като самородни камани, за да блестят по свой, различен, но ярък начин. Вместо това училището ги калиброва и полира като изкусвени мъниста.

Особено силен е дефицитът на общност. Съвременното образование поставя силна разграничителна линия между обучаеми и обучаващи, чертае граници, маркира ареали. Наместо да създава усещане за единодействие, общи цели и кауза.

Тревожен е дефицитът на ценности. Училището е объркано в избора на ценностна система, повлияно от реминисценциите на социалистическия морал, свенливото възприемане на християнската нравственост и все още мътните ценности на постмодерното общество.

Училището носи вина за дефицита на ориентация в съвременното информационно многообразие. Не формира умения за търсене, творческа интерпретация и ефективно използване на информационните източници.

Притеснителен е дефицитът на патриотизъм. Училището не инжектира достатъчни дози национално самочувствие и гордост. Все по-ярко неглижира българското, като прекспонира европейските и глобалните теми.

Страда от дефицит на разбиране и уважение към съвременните младежи. Затова отрича и подтиска младежкия бунт, вместо да го управлява и насочва в полезна посока.

Изпитва дефицит на истински чувства. Не учи на любов, съпричастност, уважение към различните. Все по-често провокира невъздържаност, агресия, недоверие, подозрителност.

Трупа дефицит на демократично мислене. Страхува се от свободата, собствените позиции, лидерите. Предпочита да подготвя толерантни поданици, вместо да създава дръзки граждани.

Училището има силата да моделира поколения и да програмира бъдеще. С толкова същности дефицити нашето средно образование предопределя скромни бъдещи перспективи и непълноценни граждански поколения.

Убеден съм, че след десетина година децата ще учат в топли, санирани стаи, ще ползват великолепни кабинети и спортни съоръжения. Това може да бъде постигнато с пари. Сигурен съм, че учителите ще бъдат по-добре платени  и по-доволни от професията. Това също се постига с пари. Надявам се, че ще имаме добре профилирана и стратифицирана образователна система. Това ще бъдат плодовете на структурните реформи. Но се страхувам, че няма да постигнем осезаемо подобрение в качеството на образователния продукт. Ако, разбира се, не реформираме вътрешната същност на съвременното училищно образование. Това, обаче, освен пари и воля ще иска доста допълнителни достойнства – кадри, иновативно мислене, мащабна квалификация, нов мениджмънт на всички нива. А това вече е много трудна реформа. Може би затова никой не иска да я започва. Поне към този момент.

 Иво Райнов

зам. председател на СДС в Ловеч

общински съветник в община Ловеч

http://eratosten.wordpress.com/2011/11/22/%D0%B4%D0%B5%D1%84%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE/javascript:mctmp(0);