Лъчезар Тошев: Има ли давност за престъпленията на комунистическия режим?

Статия на Лъчезар Тошев, депутат от СДС и заместник председател на групата на ЕНП в ПАСЕ, за в-к "Про&Анти".

   Така както нацистки престъпници и досега, въпреки преклонната им възраст се изправят пред правосъдието и получават присъди за извършените от тях престъпления по време на режима на Хитлер, следва и извършилите престъпления функционери на комунистическия режим, действали в името на комунистическата идеология или обслужвали политиката на режима с престъпни деяния също да бъдат подведени под наказателна отговорност за делата си без за наказателното преследване да тече давност. През изминалите вече 20 години на преход към демокрация в България, не е решен този въпрос ,за разлика от страни като Германия, Полша и други където още в началото на 90-те години беше намерено решение позволяващо постигането на справедливост.

Ето аргументите с които предлагам въпроса на вниманието на българското общество:

През 1968г. ООН приема Конвенцията за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството. Тази Конвенция е в сила за България.
Друг международен документ от значение за изясняване на въпроса е Римският статут на Международния наказателен съд (ратифициран от Народното събрание със закон на 15.03.2002г. ДВ бр.31, 2001г. и Обнародван ДВ,бр.68 от 16 юли 2002г.), който изброява „престъпленията против човечеството". Според него това са всяко едно от посочените в статута деяния, които се извършват като част от широко или систематично съзнателно нападение срещу гражданското население. Ето пълния текст на чл.7 от Римския Статут на Международния наказателен Съд, който засяга този въпрос.
„Член 7
1. По смисъла на този статут "престъпление против човечеството" е всяко от следните действия, което се извършва като част от широко или систематично съзнателно нападение срещу гражданското население:
(a) убийство;
(b) физическо унищожение;
(c) поробване;
(d) депортиране или насилствено преместване на население;
(e) лишаване от свобода или друго тежко лишаване от физическа свобода в нарушение на основните правила на международното право;
(f) изтезания;
(g) изнасилване, сексуално робство, насилствена проституция, насилствено забременяване, насилствена стерилизация или всяка друга форма на сексуално насилие с подобна тежест;
(h) преследване на определена група или общност поради политическа, расова, национална, етническа, културна, религиозна принадлежност или пол в съответствие с определението в ал. 3 или поради други основания, които са общопризнати за недопустими по международното право във връзка с всяко действие, посочено в тази алинея, или всяко престъпление от компетентността на съда;
(i) насилствено изчезване на лица;
(j) престъплението апартейд;
(k) други нечовешки деяния със сходно естество, които умишлено причиняват голямо страдание или тежко увреждане на тялото или на душевното или физическото здраве.
2. (а) По смисъла на ал. 1:
(b) "нападение срещу гражданското население" е поведение, свързано с многократното извършване на деяния измежду изброените в ал. 1 срещу всяко гражданско население, вследствие или в резултат на държавна или организационна политика за извършването на такова нападение;
(c) "физическо унищожение" е всяко умишлено налагане на условия за живот, насочено към изтребване на част от населението, включително лишаване от достъп до храна и медицинско обслужване;
(d) "поробване" е упражняването на някое или всички правомощия, свързани с правото на собственост над едно лице, и включва упражняването на такава власт при търговия с хора, особено жени и деца;
(e) "депортиране или насилствено преместване на население" е насилственото преселване на съответните лица чрез експулсиране или други принудителни действия от областта, в която те присъстват правомерно, без основание по международното право;
(f) "изтезание" е умишленото причиняване на тежка физическа или душевна болка или страдание на лице, което се намира под властта или контрола на обвиняемия; с изключение на това, изтезанието не включва болката или страданието, които са причинени или са присъщи, или са резултат единствено на правомерни санкции;
(g) "насилствено забременяване" означава неправомерното раждане от жена, чиято бременност е предизвикана насилствено, с намерение да се повлияе на етническия състав на определено население или да бъдат извършени други тежки нарушения на международното право; това определение в никакъв случай не се тълкува като засягащо националните закони, свързани с бременността;
(h) "преследване" е умишленото и тежко лишаване от основни права в противоречие с международното право поради причини, свързани с идентичността на групата или общността;
(i) "престъплението апартейд" означава нечовешки деяния с характер, аналогичен на посочените в ал. 1, извършени в контекста на институционализиран режим за систематично потискане и господство на една расова група над друга расова група или групи, и предприети с цел поддържане на този режим;
(j) "насилствено изчезване на лица" е арестуването, задържането или отвличането на лица от или с разрешението, подкрепата или съгласието на държава или политическа организация, последвано от отказ да се признае това лишаване от свобода или да бъде дадена информация за съдбата или местонахождението на тези лица, с цел те да бъдат лишени от правна защита за продължителен период от време.
3. По смисъла на този статут терминът "пол" означава двата пола - мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът "пол" няма никакво друго значение освен посоченото."
Този статут развива старата дефиниция „Престъпления срещу човечеството" дадена в Чл..6с от Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал от 8 август 1945г., потвърдени с Резолюция 3(I) /13.02.1946г. и Резолюция 95(I) /11.12.1946г. на Генералната Асамблея на ООН.

Съгласно Чл.5 ал.4 от Конституцията на Република България „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната.Те имат предимство пред онези норми на вътрешното законодателство , които им противоречат ."

В своето решение №7 от 2 юли 1992г. по к.д. № 6 /92 за тълкуване на Чл.5, ал.2,3 и 4 от Конституцията, Конституционният съд на Република България реши че :
„2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, с които определени деяния (действия или бездействия) са обявени за престъпления, без да са престъпни по вътрешното наказателно законодателство на Република България, са част от вътрешното право на страната, само доколкото могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях или ако създават задължения за промяна на законодателството."
Това решение на Конституционния съд също е част от нашата нормативна уредба по тези въпроси.
В този смисъл, Чл.7 от Римският Статут на Международния наказателен Съд, пояснява термина „престъпления против човечеството", който съществува в Чл. 31(7) от Конституцията и в Чл.79(2) на наказателния кодекс. Конституционният текст за давността за такива престъпления гласи : „Чл.31 (7) Не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството."С този текст от Конституцията повторен и в Чл.79(2) на Наказателния кодекс, България е изпълнява и изискването на Конвенцията на ООН за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството, от 26.11.1968г. Тази Конвенция задължава страните да вземат необходимите мерки за неприлагане на срока на давност за такива престъпления в съответствие с конституциите си, а ратифицираният Римски Статут на Международния Наказателен Съд, развива дефиницията от Нюрнберг и като по-нова норма по същата материя следва са се прилага за преследване на престъпления срещу човечеството и в България.

Извършените престъпления от комунистическия режим като престъпленията убийство, нанесена средна или тежка телесна повреда, психическо увреждане и изтезание, извършени по политически, етнически или религиозни причини в местата за лишаване от свобода, концентрационни лагери, трудово-възпитателни общежития, всякакви места за задържане и където и да било другаде, както и подбудителството и помагачеството към тях в периода от 09 септември 1944г. до 31 декември 1989г. по времето когато са били извършени, са съставлявали престъпление и по действащият тогава Наказателен кодекс. Те попадат и в обхвата на дефиницията за престъпления по Чл.7 на Римския Статут.
Повече от очевидно е, че пострадалите и техните близки не са имали възможност по време на самия режим да се обърнат към съответните органи за възбуждане на наказателно преследване. Органите, които са били оторизирани да повдигнат обвинение също така не са могли и не са искали да направят това. Било е така, защото самите репресии са били държавна политика, провеждана от комунистическата партия, която е управлявала тоталитарната държавата.
Поради това 38-мото Народно събрание прие закон,с който обяви комунистическия режим в България за престъпен ( ДВ,бр.37/5 май 2000г.).
Необходимостта от справедливо наказание не само на преките извършители, а и на техните подбудители и помагачи може да стане чрез създаването на закон за допълнение на Наказателния кодекс, така че нормата в Чл.79(2) да се развие в следващ чл. 79-а от НК , третиращ въпроса за давността. Давността не би трябвало да попречи да се потърси отговорност за масовите репресии.
В подкрепа на обосноваността от премахване действието на давността в тези случаи е и старото правило, че тя не тече срещу този, който не е могъл да действа (Contra non volenti agree non curat prescriptio).
През 2002г. Върховният касационен съд с Разпореждане № 3/11 юли 2002г. по наказателно дело от общ характер №7/1994г., потвърдено с решение № 57 от 8 май 2003г.от петчленен състав на ВКС І-во наказателно отделение е прекратил наказателно производство, по обвинителен акт срещу извършители на такива деяния по т.нар Дело за лагерите, поради изтекла давност. В аргументите си съдията от Върховния Касационен съд посочва, че "Законодателят от 1990г. по необясними причини не е изпълнил законовите предписания по чл.14 ал.1 от Закона за нормативните актове във връзка с чл.35 от Указ 833 от 1973г. за неговото приложение с изрична заключителна разпоредба да придаде ретроактивност на приетото допълнение на Наказателния кодекс."
Видно от Разпореждането е, че въпреки текстът в Чл.37(7) на Конституцията, съдът е приел, че извършените престъпления, не са престъпления срещу човечеството, тъй като в Чл.416-412 на Глава 14 раздел ІІІ от НК за такова е посочено само престъплението геноцид.
Така законът е направил невъзможно прилагането на разпоредбата за давността по отношение на престъпления срещу човечеството да се отнася и до другите престъпления срещу човечеството, поради което съдът е прекратил по давност т.нар.Дело за лагерите №7 /1994г.
Ето защо е необходимо да се въведе специално норма в НК за неприлагане на давността за тежки престъпления като убийства, изтезания, тежки и средни телесни повреди, физически и психически изтезания и пр. Когато те са извършени от самият режим по политически, етнически или религиозни (войнстващ атеизъм напр.) мотиви.
Интересно е да се отбележи, че в Разпореждане № 3 е казано и че няма никаква пречка и от гледище на чл.15т.1 от Международния пакт за граждански и политически права със закон да се приеме, че за деяния съставляващи тежки престъпления, като посочените по-горе не тече погасителна давност.Аргументите са, че забраната за създаване на наказателни норми с обратно действие се отнася за деяния, които не са съставлявали престъпление по време на извършването им, какъвто не е случаят с престъпленията на комунистическия режим, които винаги са съставлявали престъпления вкл. по действащия тогава Наказателен закон.
(Още повече, че Чл.15 т.2 от Международния пакт на ООН за гражданските и политическите права (приет от Генералната Асамблея на ООН на 16 декември 1966г., по който България е страна) съставляващ част от Хартата за правата на човека на ООН пояснява „Нищо в този член не пречи едно лице да бъде съдено и наказано, за действие или бездействие, което по време на извършването му е било престъпление съгласно общите правни принципи, признати от всички народи.")
Същият текст е възпроизведен и в Чл.7 на Европейската Конвенция за защита правата на чоека и основните свободи, по която България е страна от 1992г.
Той гласи :
Член 7: „1. Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право. Не може да бъде налагано наказание, по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено.
2. Този член не изключва съденето и наказването на което и да е лице за действие или бездействие, което в момента на извършването му е представлявало престъпление в съответствие с общите принципи на правото, признати от цивилизованите народи."

С приемането на допълнение към Наказателния кодекс, която премахва действието на давността , прекратените по давност дела ще се възобновят и виновните ще се изправят пред съда.
Така ще се възстанови макар и много късно една закъсняла справедливост.