Кольо Колев, лагерник от "Слънчев бряг": За истината хиляди пъти да знам, че ще умра – бих го направил

Създаването на концлагера край Ловеч става през август 1959 г. със знанието на Политбюро на ЦК на БКП, пред което тогавашният министър на вътрешните работи ген. Георги Цанков докладва за прехвърлянето на близо 170 лагеристи от току що закрития лагер на остров Персин до Белене в трудова група до каменна кариера край Ловеч. Така е поставено началото на концлагерът, в който за кратко време са въдворени най-малко 1500 души, определени от комунистическия режим като противници на властта. Днес ви разказваме историята на един от общо двамата освободени и успели да се спасят от зверствата на властта- Кольо Колев в интервю за предаването „Вече 30 години-времето е наше“ на Радио „Фокус“.

Водещ: Г-н Колев, всяка година присъствате на възпоменанията, вероятно и тази година няма да бъде изключение?

Кольо Колев: Най-хубавото е, че това ще бъде на 23 март. На 23 март тази година ще бъде възпоменанието, и то във връзка с годишнината на закриването на лагера. Лагерът беше закрит 1962 година. Аз от 1990 година само един път съм пропуснал. Още от първия път всички, които отидохме, се криехме, не искахме да казваме, че сме били там. Но всеки, който навлезеше на 20-30 метра в района на кариерата на самия лагер, прилошава му, припада, заливат го с вода и някой го потупва, прегледа го и рече: „Бате, ти си жив“. И ей така се издадохме. Първия път бяхме 7-8 човека. Всяка година се събирахме, до преди десетина години се събирахме кога по 5-6, кога по 3-4. В последните 5-6 години хората са подготвени за шествието, отиват горе, присъстват на ритуалите. Отивайки горе на кариерата, където беше лагерът, едва ли не се взирам във всеки – дано да срещна, дано да видя някое познато лице от тези, които сме.

Водещ: Вие надявате ли се на някакъв вид справедливост, дори толкова години след събитията, случили се в този лагер, от дистанцията на времето? Някой все пак да признае, да понесе отговорността за тези събития?

Кольо Колев: Този лагер никъде не съществува по документи. Някога са го водили като ТВУ – трудововъзпитателен лагер, който се води под номер 786. Отидох в София да видя по разни секретни документации. В книжката, на която пише 786, няма никаква хартийка, не документи, никаква хартийка. Там повечето от хората, които бяха избивани, бяха вкарани като мен – без съд, без присъда. Има един, който е жив, от мое съседно село. Разбрал е за, казали са му и той пожела да се срещнем. Той ме среща и казва: „Кольо, ти помниш ли ме? Аз помня датата, в която съм вкаран, помня датата, в която те докараха и теб. Помня деня, в който дойдоха да те изведат и помня и датата, когато мен ме изведоха“. Помолих го да подпише една декларация, в която се разказва за това, което помни, с дати. И той ми разказва: „ Не може, защото мои близки ме изведоха. Вкаран бях на 4 април, те ме изведоха на 4 октомври и след това едва ли не ме принудиха да стана партиен член и ми казаха веднъж завинаги да забравя за този лагер. Ти си ми приятел и не мога да се отрека от разговора ни, но не ме моли нито да подписвам декларации, нито да ставам свидетел някъде, защото нали ги знаеш, комунистите имат един принцип. Щом не си с тях, си от другата страна на бариерата“.

Водещ: Защо обаче толкова време след тези събития все още има един страх от това да се говори за тези неща, да се посочат виновниците?

Кольо Колев: Предполагам, че ако моите деца слушат този разговор, няма да са доволни. Дъщеря ми не толкова, но синът много пъти казва – тате, хайде стига, все ти ли бе, все ти ли? Викам, синко, имаш свой живот и ние родителите си не можем да избираме. Такава ми е била съдбата, аз от нея не мога да избягам. Но знаеш много добре, не че това е моя гордост, че съм кръстен на име, аз не мога да мълча. За истината хиляда пъти да знам, че ще умирам, бих го направил с лекота, светкавично, но истината винаги е една, тя не може да бъде с две лица. Тогава просто не съм разсъждавал както разсъждавам сега. Но дядо ми е бил 28 години кмет на това село и 6 години помощник-кмет. През негово време, когато е имало избори, хората питали: кой избраха за кмет? Другите, отговаряли: ами гласовете 5 на 5, и Кольо е пак кмет. Хората го обичали, защото по негово време са направени две училища, църквата, избата, която е втора по големина за времето си в България, направена е още 1908-1910 година. Панаир, който е имало един само в Узунджово за цяла България. Много са нещата, които е направил за селото и аз нося гордостта и отговорността, които носят имената му. Бях за времето си много буен, млад и буен.

Година преди събитията се проведе един курс по борба. Тогава бях казал, въпреки че бях 47 кг, който може да ме надвие, да заповяда. И тук на центъра правихме си майтапи. Бяха събрали младежите – към 80-100 човека да ходят на бригада в ТКЗС-то.  И ние трима-четирима, които бяхме се класирали по-предната седмица за финалите по борба, бяхме решили, че докато не минат финалите, само тренировки, без друга работа. И преди да заминат колегите, дойдоха с коли да ги вземат, едно момче, наш приятел, сложил котка в един кош и я покрил. Ще я носи на една учителка да му пише тройка по френски. Аз си нямах работа, забелязах една консервена кутия, пробих и с една тел я вързах на котката на опашката и я пуснах на центъра тук, на мегдана. Всичко на майтап. След това, отидохме на тренировка, и в този момент идва партийният секретар и комсомолският. Партийният секретар слага едната ръка на мен, другата ръка на рамото на другия приятел, и вика: „Вие, момчета, защо не сте на бригада?“ Аз в кръга на шегата му отбих ръката и казах: „Хайде, сиктер от тук, бе. Вчера заведе твоите двама сина във Варна на море, а пък нас, баламите, ще ни търсиш за бригада в ТКЗС“. И той попита на кой съм син този, комсомолския. А на комсомолския неговата баба и моят дядо са брат и сестра. Разказвам ви, за да видите докъде бяха стигнали партийните връзки при комунизма. Но на мен никога не ми е връзвано нито пионерска връзка, нито чавдарска, нито нищо. Бях дете, някъде на 10-11 години, когато откараха на майка ми брат с един мотор с кош в лагер. Сложиха му вериги на врата и на краката, един чувал на главата и в мотора с кош, напред с главата в коша го откараха и 7 години и 7 месеца ние не знаехме дали е жив.

Водещ: Вие на колко години бяхте, когато ви вкараха в лагера?

Кольо Колев: На 19. 1959 година.

Водещ: Точно с откриването му всъщност.

Кольо Колев: Откриването беше това време, февруари месец. Ноември месец закриват в Белене трудовия лагер и неговите ръководители – Газов, Горанов, Гогов, ги прехвърлят в Ловеч и откриват трудововъзпитателен лагер „Слънчев бряг“ в Ловеч. Аз малко по-късно попаднах там, някъде средата на юни. Същия този ден, за който ви разказвах с разговора ни с партийния. Същата вечер правят забава само за тези, които са били на бригада. Аз се ядосах, имаше други 2-3 момичета, на които бащите им бяха също частници. Разбутах вратата на мястото, където беше забавата, искаха да се карат с мен, но не смеят да посягат, защото знаят, че макар и сам, няма да им се дам. А пък имаше още двама-трима приятели още отвън с мен, не знаят какво ще стане. Викам на музикантите – излизайте да свирите отвън, знаете ли колко народ е навън? Всичко живо се радва, че ще свирят отвън, но едно циганче не смееш да излезе. Вдигна това, с което биеше тупана, повдигна веднъж да замахне да ме удари. Аз само го взех, дръпнах тупана и го нахлузих на главата му. Ние без да премисляме действахме, забавата така и свърши. Сутринта рано-рано видях ги властите, че идват, бяха спрели джипа до прозореца. Обиколиха да влязат през входната врата, през коридора в стаята, в която спя. Да бях скочил от прозореца, нямаше да ме хванат. Но в крайна сметка не съм направил чак такива поразии, заради които да заслужавам арест. Аз ако съм знаел за какво идват бедна им е фантазията- никога нямаше да могат да ме хванат.

Водещ: Колко време изкарахте в лагера, след като ви откараха, очевидно без ваше знание, без да ви кажат защо, къде отивате, какво ще се случи с вас?

Кольо Колев: Времето нито е много, нито е малко. Като влезе човек да прекрачи там, не знае в коя секунда ще му прекъсне жизненият път.

Водещ: А как успяхте да излезете оттам?

Кольо Колев: Дойдоха и ме изведоха за тези състезания, за които ви говорех. Трябваше да ходим на републикански по борба. В дните, в които бях в лагера, питаха кой е борецът. Явно разбрали, че ще видят борец. Но аз бях 47 кг., откъде да знам, че питат за мен. Слушах ги и Газов, и другите, казваха: „Той ще да е голям бабаит, едър“.

За два-три дни убиха 7-8 души. На Богдана Карадочева баща й умря в ръцете ми. Същият ден, в който търсеха кой е борецът го попитаха той ли е. А той им отговори, че не е. Удариха го, той падна. Аз се опитах да го хвана на ръце. На сутринта дойдоха шефът на Окръжния съвет на физкултурата Пантелей Димитров. Жена му през 1959 година беше окръжен прокурор, но не знам дали с нейно знание, дойдоха един от Държавна сигурност с Пантелей Димитров и това момче, което отговаряше в моето село за тренировките. Газов отново пита кой е борецът. Никой не се обади. Тогава един от лагерниците, бате Васо, каза, че съм аз. И аз излязох напред. Газов ме обиколи един път и на втория път като ме удари толкова силно, че паднах. Като се опитах да се изправя, стъпи на главата ми и едното ми ухо просто се спука под натиска. Надигна ме и каза, че ако се върна и замръкна, няма да осъмна, ако осъмна, няма да замръкна. Този от Държавна сигурност само пристъпи и вика: „Газов, ела тук“. Влязоха вътре и след 5 минути излезе и вика: „Хайде, моето момче, тръгвай“. Краката ми все едно че бяха залепени с цимент. „Хайде бе, моето момче, то свърши, за теб, всичко тук свърши, хайде, тръгвай“. Тръгнах. Пред Окръжния съвет чакаше рейс, когато влязох, само на последната седалка имаше 1-2 места свободни. Отпред всичко беше заето и бяха повечето от момичетата и момчетата, които отидохме на тези състезания за Пловдив, само питаха: „Това ли е този от хулиганския лагер?“ Тогава съм разбрал какъв е този лагер. Тогава са го водили като хулигански лагер.

Водещ: Имаше ли шанс изобщо да излезете от този лагер, ако не се занимавахте със спорт по това време, ако нямаше състезание, ако хората не ви познаваха?

Кольо Колев: Единствените, които сме излезли от този лагер сме аз и този, за който ви разказах и, който после направиха партиен секретар. По едно време при престоя ми в лагера, някъде около втората седмица, имаше едни десетина дни докараха момчета от Сандански, от Петрич, от Струмяни. Имаше едно момче Васко. Питаше Мирчо Спасов: „Гражданино полковник, защо ние сме тук без съд и без присъда? Защо нашите близки нямат право да ни пишат и ние нямаме право да им пишем къде сме и как сме?“ Той каза, че ние сме най-страшния заразен капиталистически бацил за новото социалистическо общество и че ако от нас някой мисли, че може да стане птичка и да прехвръкне през оградата, той щял да стане тутакси на герак и нямало да даде да прехвръкне. Този същият Васко е с две висши образования и му оставаха 3-4 месеца да завърши Духовна семинария.

Водещ: Как си обяснявате обаче тези жестокости, на които хора като Газов, като Мирчо Спасов, са били способни по онова време? Как е възможно българин срещу българин да постъпва по този начин?

Кольо Колев: Знаете ли, тогава може би такива са били годините, убежденията, не съм разбирал къде са ме закарали. Аз от първата секунда съм гледал къде има шанс да се избяга и как да се избяга. Но как да бягаш, като през два метра полицай с шмайзер и всеки втори полицай с куче немска овчарка? Как да бягаш? Нямам думи. Само събота понякога следобед и неделя бяха по-малко убийствата. Оттам нататък всеки ден бройката беше внушителна. Днес ако докарат 6-7 души, значи 6-7 вечерта са си заминали. Носи ли сутрин човек таргата нагоре към обекта, значи вечерта ще го свалят на таргата.

Водещ: Според някои от официалните документи около 140-150 са хората, загинали там. В действителност обаче бройката излиза много по-сериозна от това, което ми разказвате.

Кольо Колев: Знаете ли, и миналата година, и по-миналата година на възпоменанието, дадоха думата на един журналист. Аз не можах да се стърпя. Бяха донесли кирки, лопати, какви ли не ей такива глупости. Викам, абе вие добре ли сте? Тук имаше единствено  тарги, и камъни, които да разбиваш. Лопата ние тук не сме виждали. Същият този каза, че някъде между 150-160 човека са загиналите. На някои плакати имаше написани имена на около 150 души, които са вкарани с присъди и по някаква случайност са намерили смъртта си там. Но хора с присъди. А хора с присъди бяха там малцина. Такива цигани, изнасилвачи, побойници- ей такива. Попитах го дали знае, че ако в лагера караха 8-10 души, толкова и избиваха. Поддържаха едно ниво между 240-260 човека в лагера. Имаше ден, в който загинаха 19. На кариерата, на която работехме, залагаха взривовете, нас ни караха да вървим да палим взривовете. Ама тези, които бяха най-отпред ниско, добре, но тези, които трябва да се качат на 4-5 метра височина да палят, когато се качат горе и в този момент отдолу започват взривовете да гърмят, представете си какво се случва. Знаете ли какво е да пипаш човешки крак, човешка ръка и тя да трепери в ръцете ви топла? Как се преживява това нещо?

Водещ: Преживява ли се изобщо?

Кольо Колев: Дали се преживява? Аз просто съм дал клетва пред себе си, пред всичките тези хора, че докато съм жив, ще ходя на тези възпоменания.

Виктория МЕСРОБОВИЧ-КУВЕНДЖИЕВА

Аудио на: http://focus-radio.net/%d0%ba%d0%be%d0%bb%d1%8c%d0%be-%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%b2-%d0%be%d1%81%d0%b2%d0%be%d0%b1%d0%be%d0%b4%d0%b5%d0%bd-%d0%be%d1%82-%d0%ba%d0%be%d0%bd%d1%86%d0%bb%d0%b0%d0%b3%d0%b5%d1%80%d0%b0-2/

 

Tags: Слънчев бряг