Текстовете на наградените есета от конкурса "СДС-25 години по сините стъпки"

ПЪРВО МЯСТО - Ангел Маржев

СДС – 25 години по сините стъпки

Спомените са странно нещо. Особено добрите спомени. Те неусетно те карат да виждаш сивотата през един определено по-розов филтър.

През детството си растях в спомени. Не мой, чужди. Слушах за доброто старо време, за времето, в което имало сигурност и перспектива. Времето, в което сме произвеждали нещо. Когато погледнех към лицата на спомнящите си възрастни, погледите им грееха с бледа розова светлина.

Старите фабрики буботеха с черен дим. Виждах загниващите и разяждани от ръжда и алчност туловища на някогашните бехемоти. Давали някога работа и радост. Виждах как замечтани очи грабят и смучат телата на анахроничните гиганти. Старите животни, все още живи, стенещи и охкащи при всяка крачка, при всеки дефицит.

Деветдесетте бяха странно време. Хората вярваха по детски в промяната. Също така по детски я очакваха от същите, които четиридесет и пет години я бяха отричали яростно. Носталгията караше обществото да покрие раните с грим и да се връща отново и отново към любовника си-насилник. Вярващо в розов спомен за време, когато той ги е е обичал.

Мързеливите публицисти превърнаха изразите „Зора на Демокрацията” и „Раждането на Демокрацията” в клишета. За мен обаче те бяха реалността, от която произлизах. Когато майка ми влиза в болницата на девети ноември 1989-та, България е диктатура със самодържец, който постоянно гледа в огледалото за задно виждане, за да види накъде ще му кажат да кара хората от КГБ. Няколко дни по-късно, когато тя гледа как хората със сини знамена вървят по сивите ноемврийски улици, тя вярва, че детето в ръцете ѝ го очаква едно по-светло бъдеще. Синьо небе и слънце, не тежките сиви облаци, които дори и в розовата светлина на утрото не обещават нищо друго освен студени, мазни капки хлад да се изсипят върху главите на хората.

Епохата е нова, но Републиката все още е „Народна”, а над балканския лев грее студения блясък на далечна, северна, червена звезда.

Един от големите уроци на Първата световна война е обобщен от Алберт Айнщайн – не можеш да повтаряш нещо и да очакваш различен резултат. Това е лудост! Родината му Германия пръхти отново и отново в милитаристична лудост, защото хората дали началото на първата са там и за втората Велика война. Денацификацията ражда модерната преуспяла Германия. Вълкът кожата си мени, но нрава не. Българите свалят своя Хитлер през ’89-та, но оставят неговите есесовци на власт. Бизнесмени, охранители и политици с овчи по народному кожи, но с остри зъбати физиономии под тях, продължават да карат автомобила на властта. Управляващите длъжни да се съобразяват с мнението им от задната седалка.

На нас с Демокрацията ни отне седем години, за да узреем и да започнем да променяме живота си. Виждах как родителите взимат моите съученици-първокласници, оставят ги да си пишат домашните, и отиват на площадите, за да помагат на Демокрацията с нейните.

 Зимата на 96-97 –ма не беше началото на края, но беше краят на началото. Бълващите дим гиганти вече бяха станали само сенки. Огромните им гръдни кошове разпъваха впитата в ребрата им кожа. С прекалено много кърлежи и пиявици, впили се в последните капки кръв, за да могат да продължат да крачат.

Последвалото не беше убийство, а евтаназия. Старите идеи се сгромолясаха под собствената си тежест, паразитите се разбягаха и скриха в тълпата - ръсейки червена течност след тях, с палмови клонки в пипалата си. Никой не е месия в собствената си страна. Нямаше процес, нито Голгота. Нямаше инквизиция или санкюлоти. Края на века завърши с края на старото. Новите хора, които го последваха изгоряха ярко в пламъка на аутодафето на саможертвата и последвалата братоубийствена гражданска война в собствените им редици.

45-те години комунистическа окупация не успяха да погубят Българския народ. Нито природни, нито човешки дела не ще го сторят. Но катранената съсирена слуз се просмука в душите на българите, в тяхното съзнание. Пречупен бе духът на предприемчивия възрожденец, на назависимия патриот, готов да застане срещу всяка велика сила в защита на благото на нацията си. Българите бяха заразени. С вируса на покорството и пораженчеството. Естественият ни стремеж към независимост и справедливост бе подровен с цената на хиляди убити и интернирани в концлагери. Вместо да се опълчваме на злото, ДС ни научи да извръщаме глава. Вместо да действаме с размах в делата си, БКП ни научи да гледаме с очи в пода към суперсилите. Наведената глава сабя не я сече се върна в употреба. Нещо повече, то се превърна в де факто държавно мото.

Често вървим с моята връстница Демокрацията, вече пълнолетни и напълно развили се. Сред хора с розови погледи, хванали детенце под ръка, които псуват черните лимузини. За това, че оставят червени следи по пътя и имат изсъхнали палмови клонки на задните си стъкла. Тъгуват за времето, когато са били млади. И те и хората с пипалата в колите. Внучетата им повтарят оплакванията, и те скърбят за изгубеното розово време, как тогава всичко било по-чисто, по-хубаво някак. Найлончето ли? А, хвърли го там, на земята.

Няма как да промениш нечии спомен. Няма как да инжектираш сивота в дните, когато хората са били изпълнени с надежда и са имали целия си живот пред себе си. Няма как да им кажеш, че е трябвал да ги съкратиш, без да звучиш лицемерно. Няма как да им кажеш, че предприятието, което е давало цял живот работа на тях и на всичките им приятели, трябва да се закрие, без да звучиш като палач. Числата в семейните бюджети не са толкова големи, колкото във фискалните разчети, но за хората са също толкова важни, дори повече. Нищо, че заводът работи на загуба и смуче парите от данъците и заплатите им.

Синьото правителство, което постави основите на модерната ни република извърши монументален труд в края на деветдесетте. Свърши неща, които трябваше да се направят, които не можеше повече да се отлагат. Големият му успех в това начинание беше и причината за смъртта му. „Знаем какво трябва да се свърши, но не знаем как после хората отново да ни изберат”. Беше загубена битката за сърцата на обикновените сини привърженици. Тези които развяваха шалове и знамена, дори сини бебешки одеалца от прозореца си в родилното. Те не видяха стратегическата визия в трудните реформи. Те бяха тези, които страдаха най-много, но се почувстваха предадени. В отчаянието си захвърлиха Синьото и започнаха да търсят чудодейното хапче в ръцете на популисти. Кой с кърлеж на главата, кой без.

Това поражение е толкова важно за Синята идея, колкото и най-големите ѝ победи. Държавата успя да се движи над десетилетие с инерцията, която ѝ беше дадена тогава. Енергията свърши. Българите са част от Европа, виждат и искат европейското да се случва и в родината им. Пружината е опъната.

В днешния парламент Дясното е запълнено. На традиционното Синьо ще му е трудно да расте. Залитане в Националистическото ще го откъсне от традиционните му Либерал-Демократични корени, от хората, които го следват от десетилетия. Доближаване към популисткото Дясно заплашва да го превърне просто в придатък на една вече аморфна маса – израстък, който да бърка в огъня и да вади горещите картофи.

На Мойсей му отнема четиридесет години, за да заличи спомена от робството в своя народ. Надявам се ние с Демокрацията да се справим по-бързо. За целта обаче ще е необходимо на Синьото да се върне към оригиналния си електорат – работещите хора, уморени от популистките обещания и несправедливостта на елитите.

Синьото не е само за образованите хора в градовете. То е жизнена идея, която оцелява и се адаптира, не се ражда и залязва заедно с лидера си. Синьото не се основава на демагогия и раздути пропагандни бюджети. Реформи са необходими, но за да стават те с нужното темпо, е необходимо не просто присъствие, а мнозинство.

Най-ефективният начин за борба с демагогията са резултатите и общуването с хората. На Синьото му трябва местно присъствие, трябват му връзки с обществото, медиите и бизнеса. Връзката с хората трябва да бъде органична, от долу нагоре, не чрез парашутисти по места. Само с ефективна и бърза администрация, възможно най-малко зависима от бюрократи ще е възможно гражданите да се освободят от бариерите, които запушваха оптималния им растеж. Защото идеите на Синьото не са направени за едно съсловие или за друго, те са изпитани на Запад и казват истината. Че бизнесът създава просперитет, не бюрокрацията. Че държавата е лош стопанин. Че електоратът е далеч по-мъдър от купените депутати. Че хвърлянето на пари по проблема не го решава, а ражда корупция. Идеите ги има и са добри, нужно е само те отново да влязат в сърцата на хората.



*****************
ВТОРА НАГРАДА - Ясена Рахнева

25 години по сините стъпки

 
Здравей, Наборе!

Знаеш ли, че сме почти на едни и същи години? Ти си на 26, въпреки, че трябва да говоря за твоите сини стъпки, извървени през последните 25 г. Не знам защо, така е формулирана темата - може би, защото родените в края на годината винаги тръгваме на училище със следващия набор. Та така и ти- говорят, че си на 25, макар раждането ти да е било на 7-ми декември 1989 г. Моето е почти една календарна година по-късно, на 23-и декември 1990г. Чувала съм, че сме родили в размирни и едновременно прекрасни времена. Времена на бунт и надежда. Поне така са ми разказвали, де. Разказвали са ми за препълнените софийски площади, сини като море, за хората с вдигнати два пръста и викове победа. Малки сме били и не помним.

О, да, наборе, и ти не помниш, защото повярвай ми, нямаш нищо общо с онзи син идеал, за който се носят легенди. Забравил си!?

Явно са ни отгледали десни хора… И мен, и теб. Такива, за които е по-важно да можеш да си разкажеш скапания виц за Тато, отколкото да ходиш по две седмици на море. То и днес едно море си имаме. Синьо… през повечето време. Предпочитам си вицовете със сигурност.

Но не е там работата, нали?

Работата е в това да имаш право да се изразяваш, да заявяваш открито позицията си без страх от порицание или нещо по-лошо. Работата е в равния старт, а не в равенството.

Та кой вярва в равенството?

Казват (уж Чърчил го е казал, де), че ако на млади години не си комунист, значи нямаш сърце, ако пък си комунист в зряла възраст , значи нямаш разум. Глупости! Една велика жена, отново англичанка и лично моя любимка, управлявала Обединеното кралство с желязна ръка, е казала, че силно социалната държава глези хората, а социализмът свършва, когато свършат парите на другите.

А равенството е утопия. Такава, каквато е и лявата идея. Равенството прави хората апатични. Равенството не ражда Apple, Windows, Samsung и още редица технологични гиганти. То, равенството, не ражда напредък и в други сфери – медицина, биология, право, химия. Равенството не ни е присъщо, наборе. Равенството е за наивните идеалисти.

Реалността изисква равния старт, който е в основата на демокрацията.

Възможността да бъдеш като останалите и не съвсем. Да напреднеш, да победиш, да бъдеш първи. Така светът, начело с човека върви напред.

Работата още, наборе, е в отговорността за собственото бъдеще. Само десен човек може да го разбере това, защото само десният знае, че свободата и отговорността вървят ръка за ръка. Който иска да е свободен, трябва да е готов сам да взема решения и да носи отговорност за тях. На левите им е лесно – все някой друг да е виновен и все някой да им е длъжен. Но ние не сме такива, и тия, дето ни отгледаха не са…

Такива хора ни отгледаха, наборе. Които вярват дълбоко в горните редове.

Но не е само това, нали?

Защото това по-горе също е вид идеализъм. Създателите ни, - и моите и твоите, - са видели и грозната страна на лявата утопия. Били са преследвани от един режим, мразещ инакомислещите. Баща ми не е от онези страдалци, които са били заточени в Белене за „мръсни вицове“, но личностният му потенциал е бил премазан, само защото не е бил от „правилното“ семейство. Майка ми, родена в южните Родопи с тъга ми разказва за „онези“, дошли насилствено да сменят имената на българо-мохамеданите. За плачещите баби, за поруганите майки и пищящи деца. Баба ми по баща, горда търновлийка, пък с мъка ми е казвала, как баща ми не е кръстен, защото „по наше време човек трудно влизаше в църква“. Казвали са ми и как учители дебнели учениците си по време на Великденската ваканция, за да ги изпортят на някой партиен. Много тъжни неща са ми разказвали. И някои хубави, де, но малко и малки.

 Защото, както ти казах наборе, някои посегателства върху личността не могат да бъдат изкупени с всичкото „хубаво сирене“ на света.

И къде сме днес, наборе?

Аз отдавна не се интересувам от политика. Живея си собствената история, която след време да разказвам на своите деца. История, в която копнея да избягам някъде далеч, защото родината ми се е превърнала в свърталище на мутри. История, в която за разлика от тази на моите родители, няма надежда. Няма я причината да изляза на площада и да крещя „Победа!“. История, в която макар да ги няма партийните секретари, децата им, шофьорите и секретарките им са си тука и са много! И пак един и същи хора са се барикадирали по върховете на властта и задушават всички инакомислещи. История, в която отново сме равни. Пустото равенство. Равно бедни и равно лъгани сме, това ни е равенството…

Аз съм тук, наборе, а ти къде си? Разпиля се в морското синьо.

Ще се загубиш скоро, наборе, някъде в нюансите синьо и признавам ще ми лиспваш. Пораснахме заедно, наборе, a  ти сякаш гаснеш, твърде рано! Събуди се, наборе, защото скоро никой няма да те помни…



*****************

ТРЕТА НАГРАДА - Виолина Доцева

"СДС - 25 години по сините стъпки. Демократичната промяна и дясната перспектива пред Република България"

   Спомням си когато малка как ходих с баба да гласуваме. Бях в село Костенец  и в местното училище бяха направили избирателна секция. За мен беше наистина интересен ден. Как всички хора от селото отиваха да гласуват, тълпят се пред избирателните секции, четат списъците и дори дебатират кой за кого ще гласува, коя е най- добрата партия. Хваната за ръка с баба отивахме да гласуваме за Петър Стоянов. Аз го наричах " Петьо Атов". Не можех да изговоря цялото му име и фамилия, но на всеки минувач споделях , че отиваме да гласуваме точно за него. Влизах с баба тя се подписваше, заедно се скривахме зад паравана ,тя ми посочваше къде да поставя Х и това беше цяло приключение за мен. По-късно когато баба ми разказа защо гласуваме, разбрах, че е важно да гласуваш , защото така сами определяме нашата съдба. Подкрепяме нашите водачи, тези , които ще реализират и нашите идеи.

   Понякога съм мислила, върху тези въпроси , върху това на къде отива държавата ни, какво зависи от нас и как, ако наистина се обединим и гласуваме за правилните партии , тези , които искат светло бъдеще за България, нашата страна може да бъде много по- различна. Всеки от нас е свикнал само да се оплаква, но повечето просто разчитат на другите не на себе си. Понякога и аз ,чувствам ,че искам да направя големи промени за нас , за нашата държава, да споделя идеите си и да направя нещо, което "да промени нещата". Но знам ,че това не е лесна задача и много хора са тръгнали с прекрасни идеи , но са срещнали само отхвърляне. Няма пари за култура , няма пари за образование, няма пари за здравеопазване,  все още се оглеждаме в това, което нямаме, а не в това , което е пред очите ни.

  Реших да се включа в конкурса за да защитя своята позиция на социално заинтересован млад човек , които иска да живее, работи и да се реализира в нашата държава България. Още щом навърших 18 години упражних правото си на глас, защото не можех да съм просто наблюдател на развитието на България. Стряскаше ме броя на листата толкова много партии , толкова много идеи , които често се препокриват и неясно са разделени в различни групи. Изслушвах идеите на всяка и тази ,която може би беше най-близко до моите разбирания беше предпочетената от моя глас.

Запознах се и с историята на партията СДС благодарение на техният сайт и едно от нещата , което ми направи най-голямо впечатление беше следната информация : "Съюзът на демократичните сили e наследник и продължител на най-ценните традиции на българските демократични политически партии след Освобождението. За рождена дата на СДС се приема датата 7 декември 1989 г., когато антикомунистическата опозиция в България се обединява, за да се противопостави по-успешно на тоталитарната комунистическа система."

  Осъзнавам ,че благодарение и на тази партия ние сме далеч от онова време, което така е белязало предишните поколения. Баба винаги споделяше с мъка за тези години. Благодарна съм, че тогава хората са се борили и са успели и знам ,че следвайки тези стъпки в идеята за промяната ,можем да правим такива революции и да развиваме България към по- добро и перспективно бъдеще, както и те са правили. Трябва да започнем да се припознаваме в идеите на партиите и да се заинтересуваме подкрепяйки ги за общото благополучие. Защото всички тези хора са се събрали с една идея "Добро бъдеще за всички нас".

Надявам се да се насочим , към младите хора, децата , младите семейства, по- голям брой от тях да са активни към бъдещето на страната ни и да се "пробудим".

Като музикален педагог , музикант и бъдещ актьор ,вярвам ,че следвайки желанията ни и подкрепяйки се ще направим голяма промяна, която ще се усети така както " падането на комунизма". И най- накрая тази държава на минусите ще стане така велика както е била в създаването си...

Благодаря!